Както всички хора, които познавам, и аз посрещам всяка Нова година с надеждата, че ще е по-успешна от старата и че през нея ще ни се случат различни хубави неща.  До средата на далечната  2003-та равносметката беше, че е нито най-лошата, нито най-добрата в живота ми – подобна е на многото преди нея, в които трябваше да се боря с различни житейски проблеми. Имаше обаче едно особено сияние, което озаряваше живота и ми даваше допълнителни сили за справяне с трудностите. Бях баща на тригодишно момченце и сърцето ми преливаше от радост при всяка прегръдка от малките му ръчички. Това беше невероятен допинг, който ме превръщаше в олимпийски състезател в дисциплината „бягане с препятствия”. Нямаше нещо, което да ме спре или откаже от мечтите.  Поне така си мислех,  докато диагнозата РАК не се стовари върху мен като огромна доза радиоактивно облъчване. Бях все още жив, но ми предстоеше да умра. Не някога в далечното бъдеще, а тук и сега или ето там...

    Постепенно шокът от новината отстъпи място на силна емоционална болка. Тя ставаше непоносимо остра при вида на нищо неподозиращото детенце, което тичаше да ме прегърне, когато се прибирах, а аз бързах да се скрия в банята, защото не можех да скрия риданията си.

Не бях получил диагноза, а присъда. Пълно унищожаване! АНИХИЛАЦИЯ!

    Нищо нямаше да остане от мен, нищо в спомените на детенцето ми. Щеше ли да знае колко съм се радвал на малкото ембрионче, как ходехме с майка му на ехограф  всеки месец, за да видим неясните очертания на зараждащото се човече,  да чуем как тупа сърчицето му. Щеше ли да знае, че не съм пропуснал нито една „женска консултация”, нито едно къпане. Че аз сменях памперсите, завивах го нощем и скачах при всеки стон от детското креватче. Как щеше да узнае  колко съм го обичал.

    Какъв спомен може да има едно тригодишно дете от баща си? Представата му за мен щеше да бъде едно лице от случайно запазени снимки. Майка му беше достатъчно млада и атрактивна и бързо щеше да намери  друг съпруг и баща за сина ми.

    Тогава осъзнах, че единственият начин да се върна след години в живота на детето си е да напиша своите мемоари. Така то щеше да научи що за човек е бил баща му, в какво е вярвал, към какво се е стремил, какви са били мечтите му.

    След няколко месеца на допълнителни изследвания и терапия се разбра, че дозата на радиация не е била смъртоносна и присъдата се отлага за неопределено време. Това обаче стана повод да се замисля за безследността на човешкия живот. Разбрах, че само от нас зависи дали ще оставим диря след себе си или вятърът на времето ще ни издуха като есенни листа. Разбрах, че е важно ние да разкажем за себе си, а не да разчитаме, че някой друг ще го направи.

    На почти всички нас  дълго време ни бе внушавано, че нямаме индивидуална стойност, а сме маса безлики индивиди, от които само някои успяват да изкласят високо и да се превърнат в„личности”. Поради тази причина  мнозина живеят с измамното чувство за незначимост. „Мемоари ли? Че кой съм аз, та да пиша мемоари?“ А истината е, че всеки човек, преживял половин век, е натрупал значителен опит. Учил се е от собствените си грешки и е минал  през различни препятствия. Придобил е житейска мъдрост,  имал е своите малки и големи успехи. И мемоарите са единствения начин тези ценности да бъдат запазени и споделени с  хората от днешното и идните поколения.

    Възприемането на околната действителност е уникално. Всеки е живял на различно място, в различно време, бил е свидетел  на различни събития. Няма една универсална истина. Хората откриват своите истини, възприемат и интерпретират света по своему.  Това дава основание на някои философи да твърдят, че „ всеки човек обитава в отделна вселена”. Това лично интелектуално богатство, натрупано през десетилетията от отделния човек, може лесно да се загуби. Идва смъртта и безвъзвратно замита всичко.

    Такава обреченост на безследност почувствах в едно от стихотворенията на варненския поет Валери Станков:

... и няма никой тук да разбере

кога от този свят ще си отида –

тъй песъчинка в тихото море

     поглъща я в безмълвията мида...

     Натъжих се, че дори този талантлив и известен поет страда от синдрома „обреченост  на безследие”. Прочетох стихотворението втори, трети път и сърцето ми трепна в радост. Всъщност точно в този стих е закодиран подсъзнателният оптимизъм на автора. Та нали именно песъчинката, попаднала в мидата се превръща в бисер! Както мнозина други поети и писатели, Валери Станков не просто разкрива чувствата си и вълненията си, той ни дава достъп да своята вселена, до света, в който  реално живее. Ако сме способни да чувстваме и съпреживяваме, ще се върнем емоционално и духовно обогатени от едно подобно  „пътешествие”.

    Тук е в пълна сила казаното от Гай Титус пред Римския сенат:

Verba volant, scripta manent

(Казаното отлита, написаното остава)

     Няма значение колко мъдри сме били, как умно сме говорили и разсъждавали, колко правилно сме разбирали и анализирали света, който ни заобикаля. Ако нищо не запишем, всичко ще бъде пометено от вятъра на времето.

И ВСЕКИ ОТ НАС ИМА  ИЗБОР – ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В БИСЕР ИЛИ ДА ОСТАНЕ БЕЗЛИЧНА ПЕСЪЧИНКА СРЕД МИЛИАРДИТЕ, ПОДОБНИ НА НЕЯ !!!

  Чрез постингите в този блог се опитвам да убедя читателите, че всеки човек е значим и има какво да каже на своите съвременици и бъдещите поколения, като напише своите мемоари. Те могат да бъдат публикувани напълно безплатно на специализиран сайт  memoaribg.com/ .

   

Уви, има хора с интересни и поучителни съдби, но не всеки от тях е склонен към писане. А склонността към споделяне намирам за качество на широко скроените...
Поздрави!
П и е р

Това е характерно за по-възрастното поколение. Моята майка трудно се реши, но като започна да пише се получи цяла книжка. Можеш да я видиш публикувана тук
http://memoaribg/component/mtree/memoari/avtobiografichni/zhivotat-na-edno-bedno-selsko-momiche?Itemid=
Младите хора са съвршено различни, много лични неща се споделят в социалните мрежи. Но те още са далеч от възрастта, в която обичайно се пишат мемоари.