Едно от първите неща, с които са се заемали фараоните след  възкачването  си  на трона, е строежът на погребална пирамида. За нейното изграждане е използван робският труд на хиляди египтяни, които в продължение на  20-30 години са се трудили при невероятно тежки условия  в пустинята. Градежът се е извършвал със  сложни съоръжения, които трябвало да повдигат  каменни блокове, тежащи до 2 тона. Всекидневно до мястото на строежа са били транспортирани  не само предварително издяланите блокове, но и храна и вода за хилядите работници, живеещи по необходимост  в непосредствена близост до строителната площадка. Това е било грандиозно и много скъпо начинание.

    Възниква логичният въпрос:  Защо фараоните са били  обзети от манията да си строят пирамиди?

    Тези съоръжения са  били нужни, за да осигурят безсмъртието на починалия владетел.  Древните египтяни  вярвали, че ако тялото на покойника бъде добре мумифицирано, то ще  има физически живот и след смъртта. Те смятали, че когато покойникът се събуди, той не помни предишния си живот. Поради тази причина целите стени на погребалната зала били покрити с надписи и рисунки, които разказвали за живота на починалия, а около саркофага  били поставяни и вещите, които са му принадлежали приживе.  Заблудата на фараоните за физическо възкресение е ясна, но за нас те са станали безсмъртни на базата именно на описанието в погребалните камери на техния живот.  Нещо повече, благодарение на рисунките и погребалните маски знаем дори как са изглеждали.

    На много езици съществува фразата: „Човек е жив, докато е жив споменът за него” . Когато почине наш близък, ние не го изтриваме от паметта си. Често си спомняме за него, за нещата, които заедно сме правили, за това, което той е говорил. Той се явява в сънищата ни и ние общуваме с него в съня си като с жив човек. Споменът за нас ще  живее  в нашите деца, внуци, роднини и приятели. А след тяхната смърт изчезва и последният спомен за нас.

    Но паметта за някои хора е съхранена много след като всички, които са ги познавали, са починали! И то е съхранена за всички хора на земята, за много следващи поколения.

    Мнозина са чели биографиите на т.нар. велики личности: крале, президенти, писатели, художници, актьори, музиканти или бележити учени. Някои не са чакали други да пишат за тях след смъртта им, а сами са описали живота си и са го описали така, както биха искали да ги запомнят!

    Днес писането на спомени /мемоари/ е на мода. Във вестниците  можете да срещнете обяви от хора, които предлагат да запечатат спомените ви на видео. Има обяви за курсове „Как да напишем мемоарите си?“ Много издатели предлагат да отпечатат мемоарите ви под формата на книга. Цената е в зависимост от допълните услуги: ползване на професионален коректор, стилистична обработка, художествено оформление, обработка на фотографии и пр. и тези издатели имат доста клиенти.

    В древността мемоари са започнали да пишат гърците и римляните - за радост на историците, които чрез тях научават доста неща за епохата. Писането на спомени е било популярно и сред европейската аристокрация през средновековието. Но! Винаги то е било привилегия на богатите. Те са имали образование, свободно време и пари да платят за преписването  или отпечатване им.

    Днес, благодарение на масовата грамотност, почти всеки е способен да напише спомените си. Даже има сайт, на който те могат да бъдат публикувани безплатно ! По този начин те ще станат достояние на хората от целия свят! Книжните екземпляри могат да се загубят, но не и публикуваното в Интернет!

    И още нещо много важно! Благодарение на компютърния превод  мемоарите могат да бъдат четени и от хора, които не говорят езика, на който са написани.