НА КОЛЕДА, КАФЕ С КОНЯК МИ СПАСИ ЖИВОТА
 
 Съзнателно реших да публикувам тази история след
Коледните празници за да не равалям празничното 
настроение на посетителите на блога   Празнувал съм Коледа на няколко различни континента. Някои са били снежни, а други - в близост до екватора, жарки. Вече ми е трудно да си припомня подробности за всички тия отминали Коледи, но има една, която - и да искам, не мога да забравя.
Беше 1974 година. Бях студент в София и живеех на общежитие в Студентски град. В навечерието на празниците от Стара Загора пристигна „голямата ми любов” Маруся. На 25-ти декември се разхождахме дълго в града, купихме разни деликатеси за ядене, като не пропуснахме  и попътните магазини за дребни подаръци. В края на деня се добрахме с трамвая до спирката на автобуса за Студентския град.  Вече се чувствах уморен и премръзнал, та затова посрещнах с неохота предложението на Маруся да се отбием в близкото кафе. Но тя се „запъна”- кафе, та кафе.  Напразно й обяснявах, че в стаята си имам кафе и можем да си сварим веднага след като се приберем, защото бяхме само на пет минути от блока. Нервирах се на тая нейна упоритост, но накрая отстъпих. В кафенето беше топло, пълно с цигарен дим и весело студентско настроение. Раздразнението ми бързо отмина и прекарахме близо час в приятни разговори, отпивайки от кафето, подсилено с малко коняк „Плиска”.
Отпочинали и развеселени, тръгнахме към блока. Отдалече съзрях оживление на стълбите пред входа. Имаше спрени няколко коли и хора притичваха в разни посоки. Забързах се, защото явно ставаше нещо...  Бях избран за командир на Доброволния отряд  (ДОТ) и имах отговорност за реда в блока. Вече имаше сбивания между групи от арабски студенти, негрите също се биеха помежду си и се налагаше да ги разтърваваме - понякога с помощта на милицията.
Затичах се към входа. Видях, че вкарват в частна кола човек в безпомощно състояние и  шофьорът потегли с бясна скорост. В този момент от фоайето изкараха пред блока втори кървящ човек. Момчета и момичета се движеха наоколо в хаотичен транс. Опитвах се да разбера от някого какво става, но получавах само  несвързани отговори.
Портиерката ме видя през стъклото на портиерната и източи глава като жираф през малкото прозорче. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, а очите -  подпухнали и зачервени, се опитваха да изскочат от орбитите си.
-    Къде ходииииш?  Виж, кво става тукаааа! (Като командир на ДОТ* имах стая на партера до портиерната, за да бъда под ръка в случай на нужда.)
-    Звъни в милицията -  викнах аз.
-    Звъня, ама не идваааат - изви отново тя.
Трябваше да разбера какво става и - напълно забравил за гостенката, се втурнах към асансьора. В този момент човешка вълна се изля по стълбите от горните етажи. Едни бягаха навън, други се втурнаха по дългите коридори на партерния етаж. Влизаха в първата отключена врата и се залостваха вътре. Увлечен от мнозинството и поддал се на мигновена паника се озовах в някаква стая, притиснат между тежко  дишащи момчета и момичета. Дочух сирени и си помислих, че пристига милицията, но някой, който гледаше през прозореца, викна, че са дошли линейки и че изнасят още хора навън. Чувствах, че е крайно време да предприема нещо. Разбутах телата, подпиращи вратата, и изтичах към централното фоайе. От горните етажи се спуснаха студенти, които викаха:
        -Хванаха го, хванаха го!



Продължението на историята можете да прочетете  тук

И аз бях студентка по това време, но не живеех в Студентски град.
Имаше и една младо семейство.
Кошмар!
забравя ли се такова нещо?!